May 1

0 коментара

Поеми отговорност и поискай прошка

От Мартин Рохани

Тази статия започнах да я пиша още от деня на прошката, но все не ми изглеждаше готова и когато ми оставаше време я допълвах с нещата, които липсваха. Сега мисля, че всичко, което исках да напиша по тази тема се намира тук и е готова да бъде публикувана.

И макар че денят на прошката е повод да я напиша, този ден не беше причината. Причината да я напиша, е, че много хора още от деца започват да стават кисели. Всеки път, когато някой се закачи с тях, те започват да се сърдят и мръщят с часове ( а понякога и с дни). Дори и за самите тях това може да се превърне в доста досадно нещо, особено, когато се чувстват щастливи и един момент нещо незначително ги накара отново да се намръщят и да си скапят целия ден.

Предполагам всеки читател знае какво имам предвид, защото на всички ни се е случвало, ако не на самите нас, то най-вероятно познаваме или сме виждали някой, който се държи по този начин.

Подобен тип хора намират за изключително трудно да простят на останалите и не само това, но тези хора са способни да ни накарат НИЕ да се почувстваме виновни за всички наши или техни действия или взаимодействия, които сме имали с тях.

Понякога тези хора отиват и в другата крайност, а тя също не е за подценяване – понякога те осъзнават, че са отговорни за дадено нещо, но им е наистина трудно да признаят, че нещо се случва по тяхна вина (или поне не си признават на глас). Вътре в себе си те започват да се чувстват виновни, но не успяват да изрекат вълшебните думи от устните си „Съжалявам, поемам отговорността за това нещо”.

Когато този тип хора пораснат, рано или късно те осъзнават, че никой не харесва поведение тип “Мис/Мистър Мое величество” и просто тези дълги дни на мръщене и цупене трябва в даден момент да се съкратят, ако те искат да запазят приятелите си (ако имат останали такива). И ако трябва да съм честен, по мои наблюдения хората тип „Мис/Мистър Мое величество”, дори и когато пораснат наииииииииииистина намират за много трудно да поискат прошка от някой. Много често, макар и на повърхността тези хора да изглеждат щастливи, те все още продължават дълги дни да се цупят и мръщят отвътре.

И сега…

Познай кой най-много страда (или ще пострада) от това поведение?

Собствените им деца.

Много хора започват наистина се измъкват от този изключително негативен начин на мислене едва, когато се появят деца в живота им (което пак е по-добре, защото някои го осъзнават само няколко дни, преди да си отидат от този свят). Познавам една жена, която се държеше точно като “Мис Мое величество” и хоп – тя си роди детенце и не след дълго изцяло премахна това поведение от себе си. А защо ли? J

Като по чудо изведнъж тези хора осъзнават, че не им остава време да се дразнят на еднодневни глупости. Когато имаш дете трябва да сменяш пелени, да държиш всичко топло, да правиш хиляда и едно неща наведнъж и о, да! – трябва ти време и за сън. Изведнъж осъзнаваш, че трябва да поемаш много грижи за това прекрасно нещо, което всички го приемаме за даденост. Даже ако имаш късмет, трябва и да намираш време да се наслаждаваш на нещата и хобитата, които преди си правиш. Като цяло имаш ли дете трябва просто да забравиш за себе си за известно време.

Аз нямам деца, но не е трудно да видя всичко това, познавайки и работейки с много хора.

Не само, че тези хора нямат време да се мръщят и цупят (защото вече си има едно или повече бебета в къщата), но също така тези хора осъзнават, че за да оцелеят психически, трябва да могат да общуват много бързо, честно и рационално – да не се подават на импулсивните емоции. Трябва да взимат бързи решения, без да се колебаят, защото ранния етап от живота на бебето изцяло зависи от тяхното поведение и решенията, които взимат. Тук вече не става въпрос само за “Мис/Мистър Мое Величество” … тук има и още едно прекрасно създание, което е заедно със семейството.

Именно точно по това време тези хора вече ясно осъзнават, че всъщност можеш буквално за секунди да се побъркаш и точно за още няколко секунди да престанеш да се ядосваш, стига да се замислиш над поведението си. Те могат буквално да вземат решение как искат да се чувстват във всеки един момент.

Често в тези периоди хората тип „Мис/Мистър Мое Величество” си дават сметка, че извинението и прошката по-скоро им дава усещане за свобода и спокойствие най-вече в моментите, когато осъзнаят, че имат погрешно отношение към друг човек, вместо да се мръщят и цупят.

И така… защо изобщо трябваше да споделям всичко това, предположение, че аз дори нямам деца?

Защото на много хора им отнемат повече от 30 години, за да осъзнаят това (а на някои дори им отнема ПОВЕЧЕ време), за да разберат тази истина, да я приемат в сърцето си и наистина да я почувстват. ГОВОРИМ ЗА НАД 30 ГОДИНИ !!

И дотук добре. С тези примери можем да видим, че все пак е хубаво да излезем от главата си и да не чакаме над 30 години, за да осъзнаем, че няма нищо лошо да се извиним или да поискаме прошка от приятелите и близките си (особено когато си даваме сметка, че се държим погрешно с тях).

Но има и още нещо много странно, което в момента се задава в този век…

По-странното тук е, че тенденциите на 21 век отиват към това да НЕ караме никой да се чувства виновен за нищо. Можеш да видиш това навсякъде – в различните отношения (било то семейни или приятелски) в  работата, в политиката и т.н. Дори и в терапевтичните сесии не се обсъжда чия е грешката за дадено нещо. Колкото по-цивилизовани ставаме (в което аз нямам нищо против) толкова повече отново и отново ни се казва, че никой няма вина за нищо и никой не е виновен за нищо.

Нещата лека-полека отиват натам, че не си позволяваме да признаем, че вършим дадено нещо по грешния начин. Това в някои области започва да се превръща в нещо модерно, а в по-западните страни дори е неучтиво, само ако намекнеш, че дадено нещо се прави по грешния начин.

Сякаш вината започваме да я асоциираме като нещо опасно и забранено.

Много хора започват да използват думи като „Ами просто така се случи” или „Аз и аз съм човек, какво да направя” и т.н.

Колко мъдро е обаче всичко това?

Няма ли да е по-добре, ако просто подходим с искреност и ако просто бъдем по-чисти едни към други и си споделим нашите тъмни страни?

Няма ли да е по-добре, ако просто си кажем: „Да, аз не постъпих много искрено тук и те заблудих с това нещо” или „Постъпих много недоверчиво тук и съм отговорен за това нещо”, или „отново забравих, че имаш рожден ден, защото съм много зле в запомнянето на рождените дни”, или „не се чувствах добре и трябваше да си го изкарам на някой, извинявай, за което” и т.н.

Колко по-красив би бил света, ако си говорихме по този начин? 😉

Ами какво щеше да стане, ако съвсем честно и открито си признавахме недостатъците и след това поискаме прошка и вложим повече усилия, за да се подобрим?

Когато се осмелим да кажем изречението „извинявай, постъпих глупаво” или просто думичката “прости ми”, тогава започваме да получаваме едно огромно усещане за освобождаване в себе си. И най-вероятно много от нас пропускат да имат това преживяване в живота си.

Много хора от срам чакат последния момент, за да се извинят или да изрекат думите „съжалявам” или „извинявай” на някой човек и пропускат потенциалните красиви преживявания, които биха могли да имат, ако бяха изрекли тези думи от устните си по-отрано.

Не е ли в крайна сметка идеята да създадем свят, в който да се осмелим да си признаем едни на други, че не сме съвършени?

На първо място можем да направим това заради нас самите, но и също така заради човека, с когото сме действали по погрешния начин. Може би в даден момент просто трябва да си позволим да признаем, че понякога правим лоши избори, да си признаем грешките и да приемем несъвършенството си.

Точно тогава, когато признаем своите недостатъци и след това искаме прошка, ние започваме да задействаме процеса на душевното изцеление.

Според мен признатата вина е дар, който ни води до личното развитие и вътрешния мир. Когато признаем както пред себе си, така и пред другите собствените си грешки и поискаме прошка, ние отваряме вратите си за развитие и растеж на по-великия потенциал, който носим в себе си.

За Автора

Мартин Рохани

Казвам се Мартин Рохани и съм автор на книгата "73 Умения на Щастливите Хора", лектор и предприемач. Също така съм и основател на сайта - MartinRohani.com. Вярвам, че хората са много повече от това, което си мислят и че знанието за това е най-голямото богатство и то трябва да се споделя, за да може повече хора да се възползват от възможностите и скрития си потенциал. Мисията ми е да помагам на тези, които се борят да разгърнат личния си потенциал, да се освободят от блокиращи вярвания и задръжки, като стимулирам хората да създадат стратегии за живота, които разширяват въображението им за това, което е възможно. За да се случи това се фокусирам към развитието на автентичността и подсъзнателните натурални възможности, за да може по този начин човек практически да придобие висока самоувереност в личната си сила и истинска свобода при общуване с хората, дори и ако е търсил това с месеци или години. Моята цел не е нищо друго, освен да ти напомня, че преди всичко ние сме способни хора. За мен е достатъчно да си спомниш това, за да започнеш да използваш скритите си възможности, с които да подобриш живота си в личен, социален и финансов план.


Тагове

грешки, емоции, жена, изцеление, Истина, късмет, мир, Недостатъци, отношение, прошка, свобода, спокойствие, трудно, човек


Свързани публикации, които може да харесаш:

Остави своя коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked

{"email":"Email address invalid","url":"Website address invalid","required":"Required field missing"}

ВЗЕМИ БЕЗПЛАТНА КНИЖКА: “10 УМЕНИЯ НА ЩАСТЛИВИТЕ ХОРА”

Вече хиляди хора използват тези 10 Умения, за да се освободят от негативните емоциии и да направят промяната, която искат да видят в света.